Същност, видове и основни проблеми на антропологията. Схващането за човека в историята на човешкото мислене (1)

1. АНТРОПОЛОГИЯ: СЪЩНОСТ, ВИДОВЕ И ОСНОВНИ ПРОБЛЕМИ

§. Централни въпроси на антропологията

Антропологията на българите ще се изучава чрез българския фолклор. Какво е антропология? Защо започваме с нея? Като етимология, думата идва от “àнтропос” (“човек” на старогр. език). Няма цивилизация, която да не си задава въпроса какво е това човекът, какъв е човекът и да не дава някакъв отговор или най-малкото да ползва дадените отговори. Човекът ще се разглежда като биологично същество (в естествената му среда) и социално същество (в социалната му среда, социума).
В обществото определени групи взаимодействат с други групи и се образува единството, наречено “общество”. Двата големи въпроса на антропологията са:
1) Какво представлява човекът?
2) Какво представлява обществото?
Отговорите на тези два въпроса са цел на занятията през следващите два семестъра.

Самата антропология може да се изучава по два начина:
1) чрез изследване на антропологията и сходни с нея науки – история на антропологията (понятието постепенно се е обогатило)
2) чрез различни текстове (теренен материал), които са се натрупали

Какво е човекът и какво е обществото са въпроси, свързани с темата за другия. Историята на антропологията се свързва най-вече с Новото време, откриването на новия свят, Америка, и поставянето на въпроса за другия (различия, особености), който е като нас и същевременно не е като нас. Другият може да сме и самите ние – с оглед на психологическото си състояние; дедите ни – това, което сме в глобалния свят.
Един от най-съществените методи за отговаряне на тези въпроси е работата сред другите, т.нар. теренна работа (антропологическо наблюдение с наше участие). Дава се характеристика на даден обществен слой или група, след като сме живели известно време в тяхната среда (обобщаващо наблюдение). Връзката с другия и обществата на другите е един от най-съществените начини за обобщаване. Може да се наблюдават ескимосите, племена в Южна Америка, но също така и групата в тази стая – това е една общност, взаимодействие на определена обществена група (субгрупа). Всички тези наблюдения могат да са терен. Изучаването на сънищата чрез психоанализата също е теренна работа.
Не само отиването на село, записването с касетофон на песни са достатъчни; трябва да обикаляме света и да сме част от него, да бъдем като другите; другите трябва да влязат в нашето мислене.

§. Характерни особености на антропологията

Антропологията е оформила три свои качества:
1) холизъм: познаване на другия, различния или на самите себе си чрез наблюдения – да ги опознае изцяло, всецяло; да сме наясно с природната среда, как битуват в нея, взаимоотношения, социални роли, които се играят, социума, с който са свързани. Започва се от първите навици на едно племе (общност), трябва да се знае езикът (естественият) – чрез него се коментира и той съдържа много спомени за миналото. Езикът е своеобразен тип археология на знанието. Също и езикът на културата: в примитивните култури понятието за време е различно. Усещането за култура (културно различие) води до втората характерна черта на антропологията:
2) културен релативизъм: в зависимост от единицата мярка на изследване има различни схващания например за времето. Не съществува йерархия в културите (разделяне на “ниска” и “висока” култура).
3) компаративизъм: културите са различни и в зависимост от гл.т. начина на съизмерване (природен и обществен признак, развитие на обществата). Има относителност между отделните култури, затова трябва да ги сравним. Компаративизмът е основен белег на антропологията и метод за изследване на културните общности, езици. “Който твърди, че познава само една култура, не познава нито една.” Културните белези се сравняват, съпоставят.
Балканистиката се занимава с антропологията на Балканските народи; Славянски филологии – с антропологията на славянските народи. Сравнителното изследване в миналото и сега е сред основните методи на антропологията.

§. Видове антропология според предмета на изследване

Поради предмета на антропологията се различават:

1) обща антропология: засяга изследването на всичко до тук (съотношението човек – общество/а); тя има своите подвидове, раздели:

* физическа антропология: разглежда човека като биологично същество; нарича се още медицинска антропология. Повечето хора под “антропология” разбират медицинска антропология. Пример: наскоро беше открит музей по антропология – тъй като не е конкретно определена, под това се разбира медицинска антропология.

* етнография и етнология, особено етнография: тя дава теренния материал; “етнография” идва от ЕТНО (етнос) и ГРАФУС (пиша) и означава “описание на етноса” чрез теренни изследвания, присъствие в живота и културата на етноса. Науката се е развила в отделни дялове от етнология (“наука за етноса”), антропология (“наука за човека” въобще, като част от етноса).

* културна антропология: засяга въпроса за културата, културните езици, различните културни навици и придобивки, взаимодействието на културите и диалога между тях, типа комуникативност. Културната антропология се изучава в СУ във ФСлФ от 1991 г. Антропологията е проблем на филологията и най-вече чрез нея се изучава.

* лингвистична антропология: езикът е един от най-важните хранители на паметта. Юнг: “Човек се ражда (Платон “... с помощта на душата”) с образи, които носи в себе си и с времето ги изразява по някакъв начин.” Едуард Тейлър, основателят на антропологията, ги нарича “преживелици” (оживялото от спомените) – те оживяват чрез езиковия тип комуникации. Така например след възстановяване на тракийския език се възстановява митологията на траките; след възстановяване на индоевропейските езици се възстановява и митологията на съответните народи. Днес все още не се познава прабългарския език, затова не може да се каже много за прабългарите. Това е темата за езика като хранител на типа менталност. Антропологията се занимава с менталността, умствените структури, които най-добре се откриват в словесните текстове, дори по-добре, отколкото в културата.

* литературна антропология: антропологията тук ще се изучава главно чрез езика, фолклора и отчасти чрез литературата; за теренна практика ще се ползват основно текстове, ще се вземе фолклорът, който не е идентичен със самата антропология. Фолклорът се изучава със средствата на антропологията.
До 90-те години антропологията беше сред неразрешените науки, като генетиката, защото се е считало, че е свързана с колониализма; затова не се е пишело за антропологията. От 1991-92 г. антропологията вече се изучава.
В рамките на нашата работа имаме основен курс по обща антропология, но с акцент върху езика, фолклорните текстове.

* историческа антропология: до появата в средата на 50-те на голямата школа на Бордел и Жак Льо Гоф се е считало, че антропологията е коренно различна от историята, дори противоположна. Оказва се, че именно спомените в езика разкриват историческото битие и минало в голяма степен, вследствие на което историческата антропология се оформя като отделна дисциплина.
В зависимост от своя обект, антропологията бива: 1) антропология на града, 2) антропология на дома.

§. Видове антропология според метода на изследване

Видовете антропология могат да са и в зависимост от ползвания метод в изследванията:
1) структурална / структурна антропология: тя използва един от най-популярните методи на изследване (структуралният); основен представител е Клод Леви Строс; структурата на езика / мисленето до голяма степен определят начина на описание на човека и обществото
2) символна антропология (свързана с психоанализата): антропологията взема участие в изследването на символите, изучава човешкото мислене в символите и символите, взети като мит(ология), религиозно възприятие – тяхното наслояване
3) литературна антропология: от края на 80-те години; тя не толкова, че изследва литературата главно, а изследва езиково мита, архетипа и ритъма, видян дори като сезонност (смяна на сезоните); освен социален ритъм, има и биологичен ритъм
Антропологията се разделя на различни видове в зависимост от обекта си и начина му на изследване. Пример: икономическа антропология, политическа антропология, антропология на театъра, антропология на езика.

§. Въпросът за другия

Един от най-съществените въпроси в антропологията, освен въпроса за човека въобще, е проблемът за другия. Антропологията се интересува не само от обекта на своето наблюдение, но и от идеята за другия. Тази идея се ражда след откриването на Америка през ХV в. и засилването на предмодерната епоха през ХVІ-ХVІІ в. Тя идва от Черния континент, когато започва да се създава наука за човека. Въпросът като такъв съществува откакто съществува човекът изобщо. Още Херодот определя кои са другите: това са чуждите, не-нашите. В една своя молитва Платон казва: “Благодаря ти, Господи, че съм се родил елин, а не варварин, свободен, а не роб, мъж, а не жена.” [това са “другите”]
Има т.нар. Gender проекти, които изследват другия по полов признак, а не по културен (свободен – роб).
През християнската епоха другият е езичникът, нехристиянинът, дори той да е представител на най-висша култура. Християнството се развива в рамките на римската култура, която за християните е езическа, друга, нехристиянска. За Древна Гърция другият е нехармоничният, нецялостният, неелинът.
За Възраждането основна цел е пълнокръвната човешка личност, при което възникват големите религиозни борби: католицизъм – протестанство, Реформация – Контрареформация.
В съвременното общество (т.е. от Просвещението нататък) другият може да се определи според различни принципи:
- полов принцип: мъж или жена;
- възрастов принцип: роля на малките и големите;
Във фолклора много голямо значение има нарушаването на този принцип (клетките в обществото, които го формират).
- социална роля: един човек е с различни роли (по родствен признак, професионален признак, участие в обществения живот); във всеки момент другият е този, който се противопоставя
- село-град
- типове държави: териториална, национална, глобална
- регионална общност (близост) и глобална общност: антропологията се интересува от регионите на света, глобализма като нещо цяло
Народите са се обединили в общности (империи, съюзи), но глобалната общност все още съществува като мечта.
Маклуън говори за съществуването на т.нар. “глобално село”: чрез съвременната техника в един и същи момент в различни краища на света изпитваме едни и същи чувства (електронно-зрелищно обединение на масите). Това е темата за глобализма като философия и тип проникване в отношенията между хората.
Антропологията разглежда връзката и общността между хората, но не общност на понятията, а различията в общността. Заедно сме една общност, но не е налице само нещо общо, а и различия (другият като част от общността е същевременно и различен). Обектът на антропологията е общност в различието, и обратното (различие в общността).

2. СХВАЩАНЕТО ЗА ЧОВЕКА В ИСТОРИЯТА НА ЧОВЕШКОТО МИСЛЕНЕ

§. Основни разбирания за човека

Едно от най-старите определения за Аз-а намираме в индийските Веди: “човекът е Универсума”, т.е. човекът се слива с това около него; ние сме част от света около нас. Повечето народи имат т.нар. “тотемни вярвания”, според които човешкият род произлиза от животно. Тази представа за рода присъства особено в украсите на американските индиански племена и африканските племена. ТОТЕМ означава прародител, първоосновател на рода; изразява се в човешката маска. В тотемните представи индивидът няма значение; има значение отношението му към рода – към тези, които го създават. Представата за човека-маска, лишен от своята индивидуалност, е може би най-древната представа за човека – принадлежащ към определен род (тип), но лишен от индивидуалност и дори от външен образ.

Древен РимПървото разрушаване на идеята за човека-маска идва в Древен Рим с представата за persona (глаголът personare означава “звуча през маската”). Първата идентификация е чрез звученето (sonare) през (per) – “звуча през”. Гласът индивидуализира, но през/чрез нещо; от там и persona (“индивидуалност”). Звученето през маската се превръща в идентичност. Древният Рим е известен с признаването на гражданските права и правата на роба, със звученето през маската.

Епохата на християнството
Първата истинска същност, която се признава на човека, е с раждането / появата на Богочовека, което идва с християнската епоха. Бог праща на хората своя Син, който чрез страданията си ще изкупи техните грехове и в триединството на Отец, Син и Свети Дух ще се прояви величието на Бого-човека. В гръцката митология боговете решават човешката съдба (фàтумът е много съществен, а тук човекът е преди всичко). Исус е Бог и човек едновременно. Това е една по-висша представа, затова при християнството се говори за първата философска същност на човека. Християните-философи създават първата представа за човека (пр.: Тома Аквински). Осъществява се първото рационално насочване към човешката същност, което е свързано с покаянието на човека. Греховете на човека могат да се простят, ако човек ги признае и се разкае за тях. Човек може да има своя път, съдба, която сам да избира. Чрез покаянието той стига до правия път, но има право на избор и трябва да отговори сам, при което се издига по отношение на Богочовека, става индивидуалност, различна от цялото; съществува и за самия себе си.

ПредрационализъмДекарт (философ и математик) разделя при човека душата от тялото. Двете не са единни, а са различни същности.

Епохата на рационализмаИстинската представа за Аз-а (егото) считаме, че настъпва едва през ХVІІІ в. с модерната епоха и развитието на философията на Кант и Фихте. Фихте поставя Аз-а (Das Ich) на първо място в своята философия, както и максимата, че трябва да изживееш човешкия живот по човешки. При рационализма има осъзнаване на вътрешния Аз като противоположен на заобикалящия го свят.
ХІХ в. в известен смисъл се противопоставя на идеите на Просвещенския ХVІІІ в. със своята икономика и с идеята за материалния свят и социалните революции.

ПсихоанализаПрез ХІХ и началото на ХХ в. се появяват двама големи-философи и психоаналитици – Зигмунд Фройд и Карл Юнг. Юнг обръща внимание на това, че човек унаследява от всичко предходно т.нар. архетипи. Това е началната структура, която остава в човешкото мислене и човек я унаследява. Юнг наблюдава рисунки на психично болни (връзка с архетипа на майката).
Фройд от своя страна разглежда либидото и според него човек е до голяма степен зависим от своите влечения. Преживяното в детството бележи особеностите на цялата личност. На философско ниво чрез експеримента (по биологичен път) се издига представата за Аз-а. Философия и психология се свързват.

Науката на ХХ век
През ХХ в. основно е пак тържеството на положителните науки, Айнщайн (теорията на относителността на времето и пространството). Време и пространство са две основни културни категории, в които съществува човекът и неговата личност. Доказвайки относителността на времето и пространството спрямо мярката, говорим за относителност на човешката душевност. От тук и откритията в рамките на психологическите изследвания.
Настъпват промени с бунта на младите през 60-те години (движения на хипитата и битниците). Сърдитите млади хора свалят дори антропологическата характеристика (пр.: скриване на разликата в половете); да не се говори за семейство (една от категориите на антропологията) – не семейството (селото, градът) пази рода, а комуната. Битникът се явява с книжка в ръка и хамлетовски вид. Всичко това е свързано и с определени насоки в литературата (американския роман, френската новела, в музиката Beatles).

Епоха на съвремието
Съвременните тенденции изменят още повече човека по отношение на половете, националната характеристика. Всичко в епохата на Интернет, в епохата на “глобалното село” се променя. Аз-ът (човешката същност) има своето развитие и доколкото можем, ще го изследваме.
Човекът не може да оживее, освен по двойки, в групи и общности. В антропологията се въвежда представата за общност, а не общество. Трудно е да се каже какво е обществото – то може да означава глобалния свят или дадено конкретно общество. Общността е най-малката единица отношение (социална структура); това са всички отношения, в които влизат хората помежду си. Семейството е най-малката социална структура (двойката мъж-жена) и от там се стига до обществото.
В социалната структура се играят различни социални роли. В тези роли човек изучава Аз-а (себе си) и всички наоколо. Обединенията от хора в социални структури не е своеволно, а се ръководи от институции (семейство, църква и т.н.). Съществуват и формални обединения според морал, право (чрез юрисдикцията). От семейството се стига до глобалната държава. Всички човешки отношения са институционализирани. Институциите трябва да се уважават, а с това и техните представители (на преден план излиза институционалното начало).

§. Видове общества

Примитивни общества: най-старите общества; те се изучават от археологията (след общата антропология и преди биологията), от т.нар. палеоархеология. Те не трябва да се бъркат с архаичните общества. Примитивни общества има и днес. Това са племена на ниво на примитивна култура – малки по обем, разположени на малка територия, с примитивни средства за производство. Обикновено са без писмена култура, без спомен за това какво са били и представа за това какви ще бъдат.
Архаични общества са мъртвите общества, пр. обществата на древните гърци, перси, инки. Част от тях обаче се трансформират (пр.: древните гърци – в съвременната гръцка култура) и това са т.нар. исторически общества. Последен тип, който се стремим да постигнем, е глобалното общество. По отношение на културата винаги ще има разлики, но по отношение на средствата за комуникация има общност.